Отвличане от сарая

Почитателите на Моцарт имаха възможност да отпразнуват рождения му ден (27 януари, 1756 г.) с две премиерни представления на "Отвличане от сарая" на "Опера Нова" - на 31 януари в Общински културен институт "Надежда" и на 2 февруари в Кино-театър "Освобождение". И двете вечери залите бяха напълно разпродадени. Разбира се, не само заради Моцарт. "Опера нова" е уникален частен проект, койтo е успял да изгради устойчива общност от почитатели.

Оригиналният плакат за премиерата на 16 юли 1782 г.

"Опера нова" е проект на режисьора Георги Симеонов, който събира млади оперни надежди от Националната музикална академия и опитни изпълнители от оперните театри в България, музикантите от оркестър "Симфониета", камерния хор на Българската академия на науките и смесения хор към Синдикалния дом на транспортните работници. "Отвличане от сарая" е последното заглавие от репертоара на "Опера нова", в което освен всички по-горе изброени участваха и танцьорките от "Кралиците на ориента". "Опера нова" има амбицията да служи като учебна опера, по подобие на учебните драматични и куклени театри в НАТФИЗ, и през последните 3 години е успяла да подпомогне кариерното развитие на поне дузина оперни артисти. Дава възможност за по-разнообразна сценична изява на двата хора, а и на оркестър "Симфониета".

Третото представление ще бъде на 24 март на сцената на кино-театър "Освобождение". Ако нямате планове за тогава, можете да си запазите вечерта и да започнете да създавате Вашето преживяване. Не помня дали съм го прочел от някой критик или аз съм го измислил, но представлението не започва с вдигането на завесата или с първата изсвирена нота/казана реплика, а с чуденето дали и кога да си купиш билет, със запознаването с либретото и сюжета, с историята на поставянето на пиесата/операта/балета и не завършва с ръкоплясканията и падането на завесата, а със споделените емоции с приятели и рефлексия върху тяхното възприемане и това на професионалните критици. Много често едно такова "удължено" и "субективизирано" представление може да е по-ценно от стандартната консумация на култура, пък била и тя в по-престижна локация. Споделям моето...

"Отвличане от сарая" е 14-та поред от общо 23 опери на Моцарт. Написана е във Виена за една година - от юли 1781 г до юли 1782 г и е в т.нар. зингшпил стил - действието се развива през театрални диалози, а ариите са в емоционално наситените и повратните точки за сюжета. Ролята на Селим Паша още от премиерата й във Виена е чисто театрална, без нито една ария, което дава възможност да се изиграе от Мирослав Маринов, който не е оперен певец, а мениджър на кино-театър "Освобождение", предприемач и специалист с разнообразен опит, включително от новогодишните програми на Хачо Бояджиев през 80-те. Другите роли и специално тези на Констанца и Осмин са едни от най-сложните (поне сред моцартовите опери). Моцарт е писал операта по поръчка, с ясно съзнание кои ще са изпълнителите, както и кое ще е либретото. Работата му е трябвала след скандалите с предишния му работодател в Залцбург - архиепископ Колоредо. От писмата на Моцарт до баща му разбираме колко му е било неприятно да пише музика по готово либрето, а вместо това смята, че за да се получи хубава опера, трябва либретиста да следва композитора.

Осмин (Виктор Кръстанов), Констанца (Лили Харизанова)

Когато започва работата върху операта Моцарт има не само готово либрето, но и ... музика. Премиерата на "Белмонт и Констанца или отвличане от сарая" по либрето на Кристиан Фридрих Бретцнер и музика на Йохан Андре вече се е състояла на 25 май същата година в Берлин. По съвременните стандарти за авторското право "отвличането" на Моцарт и Готлиб Стефани (либретистът и поръчител) си е отвсякъде "cover", при това без позволение и съответното заплащане. Ако не беше Моцарт едва ли щяхме да помним Стефани тези дни. Разбира се, подобни заемки на сюжети има и при други либретисти и музиканти - Паизиело прави нова версия на "Слугиня-господарка" на Перголези, Моцарт пише "Сватбата на Фигаро" като продължение на "Севилския бръснар" на Паизиело, а Росини прави нова версия на "Севилския бръснар" на Паизиело... Но, в тази ситуация - кажи речи - да направи кавър на берлинската постановка, Моцарт реагира на висотата на таланта си и прави една от най-запомнящите се опери в стил зингшпил. А аз ще следя развитието на Виктор Кръстанов (Осмин) и Лили Харизанова (Констанца).

Констанца, Селим Паша и Кралиците на ориента

Ще запомня това "отвличане" с един неочкван край. Образът на Селим Паша още при Моцарт е достатъчно "европейски", милостив, напълно в духа на Просвещението и водещите нагласи а австрийския двор след поемането на властта от Йозеф II. В някои съвременни представления (като това на Джордж Блум във флорентинския театър - виж 2:05) Селим Паша дори собственоръчно окачва запазеното колие с кръстче на Констанца. Вътрешно-сюжетно това се дължи (вероятно) на личната драма и катарзиса, последвал загубата на любимата му в следствие на жестокостта на бащата на Белмонте, когато са били млади. Във версията на Георги Симеонов, обаче, благородството на Селим Паша, заедно с цялостното му поведение спрямо Констанца, се оказва толкова завладяващо, че Констанца избира да остане с него (слиза от кораба). На пръв поглед, от днешна гледна точка, можем да го обясним със Стокхолмския синдром, но за мен точката на пречупване на любовта на Констанца към Белмонте е малко преди да ги хванат, в трето действие, когато и Белмонте (Димитър Зашев), и Педрило (Драгомир Шопов) се усъмняват дали любимите - Констанца и Блонда (Лилия Здравкова), са им останали "верни", докато са били в "робство".

Разбира се, има какво да се поправя със следващите представления. Например, невинаги субтитрите бяха читаеми или синхронизирани с ариите, а някои костюми (черният на Блонда) бяха изпреварили времето на действието. Но представлението си струваше всяка минута и целият екип, работил по него, трябва да бъде поздравен. Иновацията чрез включване на танцьорките от "Кралиците на ориента" (в повечето от останалите постановки няма балет) със сигурност е довела нова публика и заради флаш-моба в метро-станция "Сердика" на 25 януари. Само едно от видеата, направени тогава - на Светла Енчева, събра близо 5000 гледания във фейсбук.

Оркестър "Симфониета" и пълната зала

Една от уникалните "подправки" за настроението в залата беше фактът, че оркестърът "Симфониета" беше разположен "на една ръка разстояние" на нивото на публиката, което даваше възможност да се "гледа", а не само "слуша" музиката му. Елемент, който обикновено липсва в традиционните оперни зали. И ако се чудите за акустиката, неочаквано добра е. На сцената са пели почти всички "класици" на българската естрада, а за известно време е била и втора сцена на Народния театър. Дали "Опера нова" и Селим Паша ще успеят да превърнат зала "Освобождение" в един съвременен музикален и културен сарай - предстои да видим!

Пурпурният остров

Всяко представление (досега) на Варненския куклен театър е празник (за мен). Отдавна трупата му превръща салона в храм - всеки път, в който се срещнем. Този театър е моят театър! И не само защото с един от актьорите съм бил в казармата, а с друг ме запозна жена ми и децата ни строят свои светове в Minecraft. Но не си мислете, че ще ги хваля за това. Напротив, ще ги критикувам. Че не идват по-често в София. Че все още не излизат с драматична пиеса за възрастни на международния театрален пазар. Че вдигнаха толкова високо летвата, че дори пиесите (например, новата “Отело” на Иван Урумов) на домакините им от Театър “Българска армия”, някога безвъпросно най-добри в страната, са по-слаби.

 

“Пурпурният остров” е специален жест на Теди Москов към всеки един от актьорите. Жест, който не виждаме в “Каквато ти ме искаш” (по Луиджи Пирандело) в Народния театър и дори в “Професия лъжец” (по Джани Родари) на ДКТ - Варна. Едва ли това е реверанс към Гергана Господинова (Лидия Ивановна/лейди Гленарвън в “Пурпурният остров”), която заменя Екатерина Василева от състава на “Професия лъжец”. Ролите са колкото на Булгаков и на Теди, толкова, че и повече - на всеки един от актьорите. Репетициите на Теди (доколкото знам) винаги са по-скоро измислици, импровизации и игри на стъклени перли, отколкото трениране на сценария. Но този път имам усещането, че Теди не е бил нито в ролята на композитор, нито на диригент, а на подхвърлящия мотив в джаз банда, която бива разработена от останалите. А че са сплотен отбор е ясно – не само акьорите и режисьора, но и авторите на костюмите и сценографията (Свила Величкова) и музиката (Антони Дончев). Впрочем, не знам дали сте си избирали постановка по сценографката, но по всичко изглежда, че присъствието на Свила е отличен атестат.

 

Вера Стойкова (Генадий Панфилович) играе себе си – директор на театър, разпънат между безпаричието, необходимостта да се съобразява с властово-роднински и любовни взаимоотношения, снизходителността към изчакващите пенсионирането си актьори и собственото си желание да бъде жрец в храма, а не само уредник. Това е най-добрата роля на Вера, която съм гледал. Не само заради скорошния паралел с ролята на дожа (на Мимоза Базова) в Отело на същата сцена. И макар да няма награда за най-добър дирекор на театър, мисля, че тя заслужава такава. Включително защото ДКТ – Варна е най-големият износител на театрално изкуство от България. Включително защото е иноватор (например, с последната копродукция с русенската опера и балет). И защото за пореден път демонстрираха, че кукларите са и първокласни драматични артисти. Вероятно и в други куклени театри има актьори, които могат да играят класически драматични роли, но засега не съм видял друг директор, който да им позволи да летят така. Браво на Вера!

 

Сценичните превъплащения на Красимир Добрев (Василий Димогацки/Кири-Куки в тази пиеса) са толкова разнообразни, колкото и житейските му. Красимир е повече себе си в ролята му на сърдития чичко от “Малки вълшебници” или на Нелъжино от “Професия лъжец”, но във Василий той е повече Теди Москов. Пелтеченето е алегория на невъзможността на Теди да говори с искащите безплатни пропуски големци, с бездарните актьори и чалга-публиката. Освен автор на текста и Кири-куки Красимир играе и сценограф, превъплащавайки бюрото на Генадий в колиба, кораб, остров, трон. Иначе, диалогът ни информира за наложилата се практика за справяне с безпаричието с помощта на колажната сценография. В живота Красимир ще ви оправи колата, ще бъде аниматор на рождения ден на детето ви, на корпоративно събитие или фестивал в родната му Каварна, или поне преди модерно-лявата частушко-герберка да смени Кметъла. А в театъра Красимир е и режисьор. В момента върви неговата версия на “Сиводрешко и Бързобежко” на Леда Милева. Макар и да привиждам в Красимир Теди, героят му в “Пурпурният остров” не е режисьор, а автор, чийто текст и идея биват смляни – от Генадий Панфилович, от Сава Лукич (Галин Гинев) и от самите акьори. Но, всъщност, това е и моята представа за режисурата на Теди – той е по-скоро автор на нови произведения по мотиви от известни други. Авторството му е на ниво сценарий, който има и литературна стойност. Най-добрите съвременни диалози, които съм чел в скоро време. Ето тук ми е и следващата критика към ДКТ – Варна и задочно към Теди. Вероятно за театралите сценариите му едва ли са тайна, но за широката публика ще бъдат бест-селър. И ще бъдат прекрасно допълнение към представленията. Това е дълг на театъра към публиката. Той си харесва сценария и е ужасно критичен към актьорите и обстоятелствата, които му го променят. Но, моделирайки тези промени, съобразявайки се с особеностите на всеки, получаваме един шедьовър. При скулптурите вече е стандарт да се правят изложби не само с крайните продукти, но и с рисунките, които първоначално не са предназначени за публиката (спомнете си изложбата на Роден в София през 2014 г., например). Единственият случай в България на продажба на сценарий беше на Том Стопардовата “Розенкранц и Гилденщерн са мъртви” по време на гостуването на Английския Кралски театър в София. Убеден съм, че сценариите ще бъдат купувани и от хора, които не са ходили (още) на представленията.

 

Има нещо много Булгаково в Теди Москов. И не само заради разсъжденията им за нищетата в театъра (след онази революция и след нашата не-революция), не само заради несимеричността в отношенията им с властта и публиката, а и заради всичко около “Майстора и Маргарита” (поставена от него на същата тази сцена през 1997 г.). Москов отдавна обмисля “Пурпурният остров”. Поне от 2011 г., когато е близо до договор с Народния театър (мисля, че Вера Стойкова, а и Теди Москов трябва да са доволни, че не се е получило тогава, защото иначе нямаше да се получи шедьовърът сега). Изборът на куклен театър за реализацията на “Пурпурният остров” е зареден със символи, които може и да са непознати на широката публика, затова искам да ги споделя.

 

По време на социализма връзкарите в по-голямата си част са влизали във ВИТИЗ за драматични артисти и другите – щат не щат, влизат да учат куклено изкуство. В това число и партийно неблагонадеждните. Цензурата пък се е отнасяла със снизхождение към критичните постановки с кукли (и филми за деца). Неслучайно майка му на Теди (Рада Москова), след като има сблъсък с цензурата и бива забранена като поетеса, пише детски пиеси и става драматург в кукления театър. Подобни съдби имат и други режисьори.

 

“Пурпурният остров” е пиеса за цензурата, която по Радой Ралиновски ни се причува като “ура”, за ограниченията, които гранясват свободата. Куклените актьори и режисьори винаги (особено в пиеси за възрастни) проблематизират свободата на куклата (и на актьора) от актьора (от всички около него). Използват предметни метафори (пишещата машина като акардеон) не само за да оптимизират декора и логистиката му, но и да привнесат нови смисли. И винаги играят. Често дори не за публиката, а един за друг. Подадените в повече или спестени реплики са вътрешна игра, която може да се хване само ако гледате спектакъла няколко пъти, ако имате сценария или вътрешна информация. Все още са малко театрите, режисьорите и актьорите, които целенасочено правят спектакли за многократно гледане, а би си струвало. Много деца (а и възрастни) с удоволствие гледат един и същ филм по няколко (дори десетки) пъти. Мечтая си и за интерактивен театър, в който публиката участва в правенето на спектакъла повече от планираните ръкопляскания.

 

Първа, генерална и последна репетиция на постановка, която никога няма да бъде играна – това е спектакълът. Сюжет, колкото абсурден, толкова и учудващо реалистичен. Пиесата на Георги Марков “Комунисти”, специално написана по поръчка на Тодор Живков, почти като поръчката на Сталин към Булгаков бива спряна преди премиерата си (и тогава той напуска България). Сроковете при нея, като в пиесата в постановката са абсурдни (и Хайтов затова отказва поканата да я напише той). Останалото е богатство на взаимоотношенията и психологизъм, в който обвиняваха и Марков. За всекиго има по нещо в пиесата – любов и изневяра, завера и манипулация, рутина и умора, злободневни скечове и виртуозен хумор от всичко, дори от музиката/имената на нотите.

 

4 април 2016, гр. София

Колко тежи раницата на ученика и какво значение има това?

  Този въпрос е като припев на популрян шлагер. Всички сме си го тананикали. Много. Никакво. Първо се ядосваш. Питаш какво може да се направи? Всички ти казват – от мен нищо не зависи – от учителя, през директора до министъра или заместниците му. В един момент - на децата, а и на родителите – вече не им пука. Спират да носят учебници. Отдавна са спрели да учат. Или да вярват, че училището е способно да ги подготви за живота. Забележете кой ходи на родителски срещи, влиза в Настоятелствата или в новите Обществени съвети? Родителите на децата от 1 до 4 клас, най-много 5-7 клас. Те все още вярват, че може да помогнат, да реформират образователната система... И периодично се сблъскват челно с проблема “тежки раници”.

Днес спорих с един татко, микробиолог, така се представи. Каза, че им нямало нищо на петокласниците - 30 кила да носят 8 килограма раници. Аз съм 90+ и пак имам проблем, ама нейсе. Но, според мен проблемът е по-дълбок. Училището те учи на неефективност. Това ли искаме?

Носиш 8 килограма, стотици страници луксозна полиграфия и тетрадки, от които използваш в най-добрия случай 6 (часа) * 4 стр. (3 листа макс) учебник, 2 стр. учебна тетрадка (2 листа макс), 2-3 страници тетрадка (2 листа) – или общо 42 листа. Направете си труда, запишете за една седмица колко страници/листи от учебниците, от учебните тетрадки и нормалните тетрадки изписват децата Ви. Сега сметнете колко страници/листи има в раницата всеки ден. Убеден съм, че е под 10%, а вероятно и под 5%. Представете си сега производствено предприятие, в което под 10% от ресурсите, които вървят по поточните линии днес се превърщат в продукт. Изглежда абсурдно, нали? Но в образованието не ни прави впечатление!

Всъщност децата ни носят тежки раници само за да могат издателствата да печелят добри обороти. Колкото е по-тежък учебника, толкова е по-скъп. Големите не носят учебници, защото не ги и купуват. А и вече не виждат смисъл. Малките все още имат уважение и авторитет към учителите и училището. А и родителите им. Вярват. И затова ги товарим с тежките раници. Да не са различни. Да научат...

От време на време някой директор или група учители успяват да намерят втори комплект учебници, родителите се организират да купят шкафчета, за да могат децата да имат един комплект в училище, един у тях. И раниците са поносими. Но в други училища не успяват. Смятат, че система за достъп с чипове е по-важна от шкафчета за всички деца или просто нямат пари. Решаваш проблема от 1 до 4 клас (особено ако и си цял ден в училище) и ти се стоварва в 5 клас. И въпреки това...

Тежките раници са не само проблем с физиологични, ортопедични и кинезитерапевтични последици, но и очевидна демонстрация на неумението да се организира обучителния процес по един ефективен начин. Решения има много. И в слагането на изисквания от страна на МОН всеки родител да има право законно да си прави ксерокопие на учебника, и в даването на два учебника, и в отказа от учебници и по-голяма вяра във възможностите на учителите и т.н. Но училищната система трябва да е в състояние да разпознава собствените си проблеми и факторите, които отчуждават ученици и родители от учебния процес. Иначе ще се вайкаме само колко зле сме класирани по междунаордните класации. Но нищо не правим за да заприлича образоваието ни на Финландия, Сингапур или САЩ.

Pueri ludens: Интервю за игрите и играчките (13.05.2015)

Играенето винаги те е интересувало. Още от времето на кръжока по философия във варненската средношколска библиотека на улица “Братя Шкорпил”. Тогава гледаше на него през блендата на Хьойзинха и своите доскорошни детски игри. Сега, повече от 25 години по-късно, в ролята на родител, сигурно нещо се е променило в представите ти. Какво е то?

Вероятно, като мнозина от нашето поколение, сега играем с играчките на децата си, за които си мечтаехме като деца. Управляеми хеликоптери, програмируеми роботи, интерактивни кукли и животни. Децата играят с нашите компютри и умни телефони с приятелите си от други градове. Но най-интересната промяна за мен не е във функциите на играчките, а в играта да си направиш играчка.

Децата винаги са си правили играчки. Една пръчка и имаш пушка. Намираш две и играеш на чилик. Трета и малко ластик - имаш прашка. По-големите момчета са си правили лагерни колички. Момичетата са шиели платнени кукли. Да не се връщаме във времената на детството на бабите и дядовците ни, когато са правили различни играчки от растенията.  

Като бях малък си мислех, че направи-си-сам-играчка е подготовка (работа) и заместване на играчките (и в началото на XX век, че и векове по-рано е имало професионално направени играчки за богатите градски деца, които са стигали до селските деца през панаирите и сборовете). През моите деца видях, че правенето на играчки е изключително забавна игра. Ако преди е било необходимост, защото просто няма откъде или с какво да си купиш (играчката) и затова й правиш сам (или с други) заместител, то сега е въпрос на свободен избор. Именно защото го правиш като избор, започваш да осмисляш различни странични ефекти. Ако купиш готов пластмасов светофар с батерийки, лампички и т.н. за 40 лв. (толкова беше преди години, когато синът ми каза, че трябва да занесем светофар в детската градина), вероятно ще си поиграеш не повече от 10-15 минути с него заедно с детето и после ще го оставиш сам да си играе (както обикновено правим с купените играчки). Ако родителите са организирани и го купят от общата каса в детската градина, вероятно ще ти струва 2 лв. и изобщо няма да си играеш с него (освен ако не си този, който се занимава с купуването на играчки). В нашия случай аз подхвърлих небрежно – “нямам 40 лв. за светофар, но ако искаш можем да си направим наш”, мислейки си, че все ще намеря няколко стари играчки, от които да взема работещи лампички и да направим светофар-Франкенщайн. Това проработи и синът ми не продължи да настоява да го купим. У нас обаче се оказа, че няма подходящи играчки, които той да е съгласен да развалим. Чичо Гугъл се намеси и видяхме, че може да направим механичен, не електрически светофар, рециклирайки кутия от сок, ролка от тоалетна хартия и малко тиксо. Отне ни около 4 часа, но всички много се забавлявахме, а синът ми на следващия ден занесе светофар, който той е направил с тати. Това е неговата играчка, не защото я притежава, а защото я е направил. Негова е, защото е вложил част от себе си в нея. И да ми даваха 40 лв. отгоре, пак нямаше да заменя “нашия”. Защото преживяването беше много над тези 40 лв.

Този светофар е бил ценен за теб и за сина ти, но за другите деца в детската градина едва ли е бил толкова ценен? И вероятно ти би си играл и с купения светофар повече от 10-те минути, защото знаеш, че е важно за детето да си играеш с него. Защо за другите родители или учителките в детската градина това трябва да е ценно?

Защото работилниците за играчки учат деца и родители на много неща. Тренират фантазията, решават конкретни инженерни, архитектурни, математически проблеми. И в момента в детските градини има много подобни занимания (обикновено платени), но те са ориентирани повече към изкуството – пластика, картички за празници и т.н. Отчуждението на родителите от децата, като им купуват скъпи играчки (или всичко, което им поискат), за да ги оставят на мира се пренася и в детските градини, в които купуват телевизори и включват кабелна телевизия, за да могат децата да гледат “детско”. Тезата ми е, че трябва да обърнем повече внимание на играта, отколкото на играчката, на процеса на правене на играчка, отколкото на притежанието й и упражняването на власт от страна на децата, давайки или отнемайки тяхната супериграчка или телефон. А светофарът се оказа хит сред децата, въпреки че не беше луксозен. Беше различен, но и близък, защото беше направен от техния съученик. По-късно правехме замъци от кашони с децата и родителите и беше супер забавно. Дори чистенето на двора и боядисването на катерушките успяхме да превърнем в колективна забава.

Искаш да махнеш купените играчки от детските градини и да ги превърнеш в работилници направи-си-сам? Това няма ли да срещне отпор както от учителките, така и от родителите? 

Не искам точно това. Впрочем, тенденцията в модите на пазара за играчки е точно към появата на продукти, които са за междинно потребление – те са ресурси, от които се правят неща. Играта е в преработката на тези ресурси в някакъв краен продукт (постоянен или временен). Хит са ластичетата, с които се плетат гривни, ключодържатели и какво ли не, да не говорим за вечните конструктури, строителни блокчета и т.н. Икономическата логика в този преход е, че трансформираш играчката от дългосрочен актив (кола, кукла), който може да се използва дългосрочно от много деца (докато не се счупи) в краткосрочен консуматив, чието общо потребление (като стойност) може да бъде много по-високо от единичната играчка. Проблемът с играчката-актив е, че тя, колкото и да е добра, ти омръзва или пък става повод за конфликти (много деца искат едновременно да играят точно с една и съща играчка). Освен това работилничките биха помогнали на децата да учат много по-ефективно и повече умения. Те, разбира се, изискват повече концентрация и въвлеченост на учителите и на родителите във възпитанието.

Много икономически термини използваш. Всичко ли икономизираш?

Не са чак толкова много. Отваряш нова голяма тема. Българският публичен и частен всекидневен дискурс са много бедни на икономически понятия и аргументи. В Мериленд например, децата още в детската градина се сблъскват с понятия като ресурси, избори (решения), свързани с работата, свободното време и производство и потребление на продукти (да купиш или да си направиш). По-късно, в началния курс – мисля, че беше в 3 клас - учат за алтернативна цена и т.н. Типична задача за това понятие е: Ако колата ти харчи 8/100, имаш бензиностанция на 10 км., в която горивото ти е 2,21, а тази до теб е на цена 2,32, а резервоарът ти е 50 л., колко трябва да ти е празен резервоарът, за да си струва да идеш и заредиш от по-далечната бензиностанция? А след това, за да развият мета-когнитивните умения (да, така говорят на децата и те ги разбират!) да те попитат кой друг фактор не е взет под внимание при изчислението на алтернативната цена?

Няма ли да направиш света на децата комерсиален, някак меркантилен. Децата трябва да играят, да творят, не да смятат като герой на Молиер! 

Ами, какво да ти кажа. В училището в Мериленд само две деца в класа (втори) имаха мобилен телефон, като само единият беше смарт, докато тук всички са с телефон, че даже и с таблети ходят на училище. В доста училища в България се разпространи идеята децата да бъдат поощрявани за добро поведение, а понякога и за успех във вътрешни състезания, тестове и т.н. с точки, които могат да обърнат в предметни награди. За сравнение, в същото американско училище, най-високо в йерархията на поощренията е възможността за един ден да си асистент на учителката да преподава или да обядваш с учителката на нейната маса. Да можеш да си правиш сметката не е сметкаджийчство! Мисля също, че много от децата не осъзнават стойността на играчките и още повече не биват възпитавани, че трудът е ценност, която може да носи удовлетворение също толкова, колкото и притежанието на блага. Културата на доброволчество се свежда до това продажбите от Коледния или Великденски базари да отидат за близкия старчески дом или за лечение на детето от съседния клас. Не че е лошо това, но има нужда от по-широко включване на децата в занимания, които ги вграждат в социалната тъкан на обществото – икономиката и кариерното ориентиране, доброволчеството, екологичния активизъм и т.н. Децата са в състояние да разберат много повече, отколкото си мислим. Например, деца в първи и втори клас са в състояние не просто да играят на игри на мобилните телефони, но и да създават свои. Именно по този начин те се превръщат от потребители в творци на дигитално съдържание. Наблюдавал съм как се забавляват да пренаправят някоя известна игра, само че тяхна си. Тук принципът е същият – играят си да направят играчка. В същото време обаче имаш и друг ефект – виждат какво е да си програмист, говорят си с програмисти, научават какво е алгоритъм, за какво им е математиката, почват да свързват основни природо-научни принципи с игрите (траекториите на Ядосаните пилета или гравитацията в Осмос). През играта правиш професионално ориентиране и без да искаш имаш бизнес- и икономика дискурс. Това интервю няма да го четат децата, а родителите им, нали? А родителите трябва да разбират от икономика.

Не съм сигурна от какво разбират родителите? Ти проповядваш игрите. Успял ли си да убедиш поне един твой приятел, който е бил против игрите, да ги заобича и да се заиграе?

Не знам. Вероятно – не! И какво от това? Горещо препоръчвам Веселин Ханджиев – геймър, предприемач и мениджър (след като Крайтек купиха фирмата му), носител на наградата за иновативно предприятие в България за 2014 г., който говори за игрите увлекателно и информативно. Препоръчвам Ерик Бърн (Игрите, които хората играят) и Йохан Хьойзинха (Homo ludens). Много от родителите, да не говорим за децата, които срещам покрай “Цирка на науката” и “Кодър доджо” са настроени на същата вълна. Може все още това да е някакъв микро-тренд, но съм убеден, че се движим нататък – към геймификация и на икономиката, и на образованието. Всъщност това не е отиване, а връщане – към естественото. Играта е естествена.

Продължаваш с енигмите, чуждиците, препратките към не толкова популярни имена и понятия. Защо го правиш? Или това е някаква твоя игра?

Може и така да се каже. “Игра на стъклени перли”. Нима постоянно не играем на асоциации? Последната семейна игра, която получи сина ми за рождения си ден е Dixit, също препоръчвам на родителите да я купят и да играят с децата си, както и “2%”. Не виждам никакъв проблем с чуждиците. Много от тях звучат толкова странно и на чужди езици. Ако и в латинския да не се измислят нови думи и термини, то във всички други (живи) езици това се случва. Колкото е по-богат социалният живот, колкото повече иновации се случват в държавите, толкова повече и езикът иновира. На нас всичко това ни изглежда чуждо не заради езика, а заради реалността. Езикът ни изостава, защото реалността ни изостава. Марк Пен налага понятието микро-тренд. Може да продължим да си говорим махленски. Въпросът е в коя махала на глобалното село живеем? Един от микро-трендовете, свързани с игрите е, че все по-често част от интервютата за работа ще включват въпроси за игрите, които играеш. Години наред психолозите наблюдават поведенито на хората в симулирани игрови ситуации и от там правят изводи дори за мениджърските им способости. Така че, това е новата реалност, в която живеем и ще живеем. Езикът ни ще трябва да се променя.

Какво искаш да промениш в детските градини и в училищата? Всички са впечатлени от опита на Финландия. Ти какво мислиш? Там правят ли играчки?

Правят, да – дървени. Ученето през изработването на неща с ръце, интегрирането на умения и компетентности не през академична дисциплинарност, а през занаятчийско-творческо преосмисляне на принципи от природните и социалните науки е в основата на системата Слойд (от шведската дума slöjd - занаят), въведена във Финландия през 1865 г. и разпространена по цял свят. И ние едно време имахме трудово обучение, но някак идеята тогава беше друга – момичетата да се научат да шият, момчетата да понаучат някой и друг майсторлък и евентуално да се подготвят за специализираните техникуми. Интеграцията на различните умения и компетентности не се случваше тогава, не се случва и сега (в предмета домашен бит и техника). Много неща можем да научим от Финландия – например, че трябва да учиш по няколко чужди езика в училище, че субтитрите са по-полезни от дублирането по телевизията, че трябва да внимаваш за качеството на учителите. В детските градини, освен български, нека да се учи английски, испански, немски или френски като втори език. Учителките е добре да владеят свободно поне един от тези езици, така че в първи клас децата да говорят свободно два езика. До 7 клас половината от учениците трябва да владеят свободно три или четири езика (за тези, които имат майчин език, различен от българския). До края на 4 клас всяко дете може да има основни компютърни способности, които включват програмиране и уеб-дизайн, което означава всички учители да ползват свободно компютрите, интернет, умните телефони. Децата трябва да играят повече в училище, да учат математика, докато тренират с топката на двора, да ходят по музеи. Директорите най-сетне да отворят образователните институции за родителите и те да са част от образованието. Училищата, като в Мериленд например, да организират курсове по езици за родителите (български – за бежанците, имигрантите и ромите, които не умеят да говорят добър български, английски – за родителите, които не говорят английски и т.н.), по компютри, по игри (за да разбират красотата и полезността от компютърните игри, които играят децата им) и т.н. Училищата и детските градини да станат центрове на общността, да организират литературни четения, театрални постановки (както през Възраждането в читалищата), спортни състезания. В момента триъгълникът училище-родител-ученик е орел-рак-щука. Пълно е със забрани, заплахи, отчуждение, което не помага никому. Образованието по принцип е консервативна система, но опитът от различни страни показва, че промени и то бързи са възможни, стига да има политическа и гражданска воля. Настоятелствата могат да играят незаменима роля – както на училище по демокрация, така и на управленски механизъм за модернизиране на образованието. Искам да променя много неща, но ако мога да убедя 20 човека, че те могат да променят образователната институция на техните деца, ще съм също доволен.

Толкова много промени! С какво да започнем в понеделник?  

Предлагам да започнем днес, а не следващия понеделник! Всеки може да намери своя пътечка! Винаги, когато родителят се хване да учи нещо ново с детето си, е добре. Така то вижда, че и големите имат трудности да научат нещо, но не се отказват (да не вземете да се откажете при първата трудност!), виждат различни стратегии за учене. Помислете и им дайте примери от работата си, от нещо, което познавате добре – че има различни начини да научите едно и също нещо! Ако не сте играли скоро флипер, направете си от стари кашони и картони. Разгледайте аркадните игри на Каин (потърсете Caine’s Arcade в youtube) и направете някоя от тях или измайсторете някоя ваша с детето си, покажете я на учителката в детската градина и предложете състезание между родителите и децата за най-добра игра. Или на следващия детски рожден ден подарете на семейните си приятели игра, направена от вашето семейство. Може да се окаже по-забавно от “истинските” аркадни игри по моловете или готовите игри в магазините. А ако не се окаже, ще сте прекарали няколко часа заедно с детето си, което също е важно!

Интервю на Десислава Неделчева за arhangel.bg